Глава 1

Гледна точка на Женевиев

Камионът спира и тялото ми се отъркулва в някой друг до мен, твърде слаба съм, за да помръдна, и едва отварям очи от отока по лицето си. Чувайки някакви гласове, разбирам, че това са хората на краля, и предполагам, че сме пристигнали в неговото кралство.

Задните врати на камиона се отварят и чувам писъци, преди телата да бъдат извлечени от камиона, нечии ръце се протягат и ме грабват, вдигат тялото ми и ме захвърлят на земята. Удрям се в твърдия бетон с глух звук, прехапвайки език, за да не издавам никакъв звук.

Усещам как от езика ми сълзи кръв и я плюя пред себе си, докато тя се стича по челюстта ми. Опитвайки се да възприема обкръжението си чрез слуха, разбирам, че бяхме около петнадесет души в камиона, и чух повече от един камион, когато пристигнахме тук.

"Изправяй се на крака, скитнице!" Един пазач спира до тялото ми и ме рита в стомаха. Целият въздух напуска тялото ми и от болка се налага да обвия ръце около стомаха си; опитвайки се да отворя очи, се оглеждам и с крайчеца на окото си виждам великолепен мъж в тъмносив костюм да се приближава към нас. Имам чувството, че знам кой е той!

До него има още трима мъже и по аурата около него вече мога да се досетя кой е той и кои са мъжете до него.

Опитвайки се да седна, се навеждам напред и държа главата си наведена; каквото и да се случи, истинската ми самоличност не бива да бъде разкрита.

Мъжът се приближава и трябва да укротя лудо биещото си сърце, знам, че ще усетят пулса ми, ако не го поддържам спокоен.

Виждам как краката му се приближават към мястото, където седя на земята, преди да спре малко пред нас. Просто дишам бавно и се съсредоточавам върху това да държа главата си наведена, надявайки се, че няма да ме забележи.

"Това ли са всички?" чувам го да казва и това е всичко, което трябва да знам, това е той. Никога няма да забравя гласа му, докато съм жива... Моята сродна душа!

"Да, кралю мой!" чува се гласът на пазач, който му отговаря.

Държейки очите си приковани в земята, чакам това, което предстои.

"Отведете ги в подземията и започнете да ги разпитвате!" заповядва той и пазачите започват да влачат хората надолу по едни стълби.

Две ръце се протягат и ме грабват, преди да бъда завлечена към стълбите, той не спира и тялото ми отскача по всяко стъпало надолу. Вече съм жестоко пребита и на всяко стъпало се опитвам просто да сдържам стенанията си. Няма да им доставя подобно удоволствие.

Слизайки от последното стъпало, пазачът ме завлича вътре и просто трябва да се опитам да дишам през ужасната смрад на кръв и телесни течности, която удря носа ми в мига, в който влизаме в сградата.

Пазачът спира пред една килия и отваря вратата, преди да ме захвърли вътре, а аз се приземявам на пода, удряйки главата си в твърдия бетон, усещайки как главата ми се разцепва от удара и топла течност се стича по бузата ми.

Не ми е останала никаква енергия да се движа, а вълкът ми е приспан от цялото това вълче биле, което са ни давали по време на пътуването; не мога да се излекувам от раните си и черни петна започват да танцуват пред очите ми. В момента не се боря с това! Просто оставям тъмнината да ме погълне и да ме отведе далеч от това място.

Връщам се в мислите си към момента, когато видях моята сродна душа преди всички тези години. Последвах един опияняващ аромат и той ме отведе до гробището.

Той стана по-силен, когато навлязох малко по-навътре, и не можах да му устоя.

Точно тогава го видях! Стоеше до един пресен гроб с гръб към мен, нямаше нужда да се обръща, за да разбера, че това е моята сродна душа.

Заковах се на място, когато видях до чий гроб стои.

Проклинайки лунната богиня наум! Колко жестока можеше да бъде тя?

Моята сродна душа е Алфа Кралят... Аларик!

Кралят на всички върколаци, който току-що бе загубил своята сродна душа, казваха, че е била бременна и твърде слаба, не могла да преживее бременността и починала само месец след зачеването. Беше я погребал вчера!

Опитвам се бавно да отстъпя назад, без да издавам никакъв звук, когато виждам как той подушва въздуха и бавно се обръща.

Очите му срещат моите и дъхът ми засяда в гърлото.

Той е толкова красив! Висок и много мускулест. Черна коса, а в тъмнината виждам светещите му кехлибарени очи.

Той е спиращо дъха красив!

"СРОДНА ДУША" думите просто се изплъзват от устата ми, преди да успея да ги спра.

— НЕ!! — изревава той към мен, правейки широки крачки в моя посока. Застава точно пред мен, а аз се страхувам дори да дишам.

Той хваща брадичката ми в здрава хватка и повдига главата ми, за да го погледна. Поглежда ме дълбоко в очите, докато от докосването му прехвърчат искри, а аз задъхвам от усещането.

"Ти не си моята сродна душа! И никога няма да бъдеш!"

Той изплюва думите към мен.

Толкова е ядосан, че алфа аурата му се изплъзва от него и едва мога да дишам.

"Ще напуснеш земите ми и никога няма да се върнеш! Ако някога отново стъпиш на моите земи, ще убия теб и цялото ти семейство! Разбра ли?" казва той с такава омраза в гласа си.

Не мога да помръдна, не мога да го погледна в очите, от болката, която изпитвам, почти падам на земята. Мисля, че щях да падна, ако хватката му на брадичката ми не беше толкова силна, от устните ми се отронва стенание.

"Казах, разбра ли!" излайва той към мен и една сълза се стича по брадичката ми, трябва да сдържам хлиповете си от болката, която изпитвам.

Хватката му на брадичката ми се затяга и всичко, което мога да направя, е да кимна. Ако погледът му можеше да убива, вече щях да съм мъртва.

Той ме пуска и аз падам на колене. Опитвайки се да се съвзема от цялата тази сърдечна болка, която изпитвам.

"А сега се разкарай, по дяволите, от земите ми!" изгърмява той и неговата алфа команда ме връхлита, а аз не мога да направя нищо друго, освен да се подчиня.

Изправям се непохватно на крака и побягвам.

Глава 2

Гледна точка на Женевиев

Събуждам се рязко от някаква студена вода, хвърлена върху мен, поемам малко въздух в дробовете си и се опитвам да помръдна ръцете и краката си, но всеки крайник в тялото ми боли. В момента не съм нищо повече от мъртва тежест и всичко, което мога да направя, е да помръдна пръстите си.

"Изправяй се, скитнишка курво!" чувам един от пазачите да ми крещи и дори да исках, не мога да стана. Един крак се стоварва и ме удря в стомаха, болката спира дъха ми и трябва да се опитам да си поема въздух.

"Просто я вдигни и я заведи в стаята!" чувам друг глас и предполагам, че ще ме заведат в стая за мъчения. Пазачът се навежда и ме вдига, бивам преметната през рамото му и нямам абсолютно никаква съпротива в тялото си.

Усещам как кръвта ми се стича към лицето ми, а отокът само прави болката още по-силна. Започва да пулсира в ушите ми и ще припадна, ако скоро не ме пуснат долу.

"Сложете я на стола и се уверете, че е здраво завързана!" изгърмява глас и усещам аурата му, знам, че е вълк с по-висок ранг и вероятно е бетата или гамата на краля.

Захвърлят ме на един стол и пазачът хваща ръцете ми и ги завързва за него, ръцете ми биват приковани с някакви въжета и всичко, което мога да движа в момента, са краката ми.

Усещам как пазачът кляка и започва да връзва краката ми, скоро приключва с единия.

"Можеш да пропуснеш другия! Тази кучка няма да окаже голяма съпротива, така или иначе е почти мъртва" казва отново гласът, а аз не се опитвам да отворя очи и просто оставям главата си да виси надолу.

Пазачът ме пуска и чувам как някакви инструменти се поставят на масата, мога само да гадая какво ще използват върху мен.

"Донесете чука! Да започнем с чупене на пръстите ѝ" чувам го да казва и нечии крака преминават по пода, преди да усетя присъствието му близо до себе си.

Ръката му се спуска и сграбчва лицето ми, само за да отметне главата ми назад. Държейки очите си затворени, просто дишам в очакване на това, което предстои.

"Кажи ми къде е водачът ви!" казва ми той и дори да знаех отговора, не бих могла да му кажа предвид колко е подут езикът ми. Натискът му върху бузата ми се увеличава, когато не отговарям.

"Няма да ми кажеш? Нека ти изясня едно нещо! Ще го изтръгна от теб по един или друг начин!" Той пуска бузата ми и минават само секунди, преди да усетя чука върху малкия си пръст, смазвайки го под удара си. Не мога да сдържа стенанието си и усещам как зад клепачите ми се образуват сълзи.

Опитвам се да дишам през болката и усещам как стомахът ми се преобръща, налагайки ми се да изпразня каквото имам в него на пода.

Повръщаното ми се стича по краката ми и получавам удар в лицето, така че главата ми отскача настрани.

"Това е, защото повръщаното ти улучи обувката ми!" Почти припадам от удара и не знам колко още мога да понеса без моя вълк.

Чувам как още мъже се приближават и в секундата, в която ароматът му удря носа ми, знам, че времето ми изтича, ако той разбере, че съм аз.

Те се приближават и чувам как влизат в стаята, спирайки малко по-надалеч. Главата ми виси надолу и се надявам, предвид това колко жестоко съм пребита, той да не ме разпознае, може дори да не ме помни след всичките тези години, откакто ме принуди да напусна неговото кралство.

"Изкарахте ли нещо от нея!" Гласът му достига до ушите ми и тръпка преминава по гръбнака ми. Знам, че ароматът ми е скрит от него с помощта на отвара, но с това темпо, с целия този побой, не знам колко още ще издържи.

"Не, тази кучка е едва жива! Не мисля, че имаме голяма полза от нея! Направо мога да я довърша!" казва гласът, а аз просто седя тук и ги слушам.

"Нека я погледна!" чувам моята сродна душа да казва и страх пропълзява по гръбнака ми, не мога да му позволя да ме докосне и да разбере.

Предпочитам да бъда убита, отколкото да му позволя да разбере, че съм аз!

Насилвайки се да отворя леко очи, виждам мъжа пред мен с краката си от двете страни на моите крака, давайки ми перфектната възможност да го ритна в слабините със свободния си крак.

Знам, че вероятно ще боли десет пъти по-лошо заради гнева му и може би няма да преживея това, шансът е малък, но трябва да го опитам.

Събирайки всяка капка сила, която ми е останала, го ритам със свободния си крак в слабините.

Печелейки си яростно ръмжене, преди ръката му да се стовари върху лицето ми и да ме удари толкова силно, че падам на земята, все още привързана към стола. Главата ми се разцепва отново на пода и този път дори не мога да изстена. Усещайки как животът напуска тялото ми, тъмнината бавно започва да ме поглъща.

Краката на моята сродна душа спират пред мен и чувам как кляка до мен.

Той седи там и го чувам да подушва въздуха за момент.

"Аларик, какво има?" казва един от хората му, а на мен вече не ми пука. Това е! Няма да се измъкна оттук жива.

"Не знам! Нещо не е наред с нея! Отведете я в килията и вижте дали ще преживее нощта." казва той и се изправя от пода. Чувам ги как започват да излизат от стаята и се опитвам да се вслушам накъде отиват, преди тъмнината да ме превземе.

Глава 3

Гледна точка на Аларик

Излизайки от стаята, получавам онова чувство, че трябва да се върна при нея, но го отблъсквам и продължавам да вървя. Нещо не е наред с нея и трябва да стигнем до дъното на това.

"Какво усети около нея?" пита ме моята бета, Съливан, в мига, в който излизаме от стаята за разпити.

"Точно там е работата! Не усетих нищо. Тя няма абсолютно никаква миризма!" казвам му, докато вървим по коридора.

"Странно! Тя дойде със скитниците, които заловихме, никой от пазачите не е усетил нищо различно около нея" казва той, когато стигаме до края на коридора; оглеждайки се, почти всяка килия тук долу е заета от скитници, които отблъскваме извън кралството. Те атакуваха нашите съюзници и всички се опитват да разберат какво се случва тук.

"Разбери кой я е заловил и пребил! Искам да знам и най-малкия детайл!" казвам му, преди да се кача по стълбите.

"Ще отида да поговоря с патрула, който ги е заловил!" казва той и тръгва в другата посока, щом се качваме горе.

Прекосявам двора и се отправям към замъка, влизайки вътре, отивам право в кабинета си.

Този проблем със скитниците, с който се сблъскваме напоследък, никой от нас не може да разнищи.

Преглеждам някакви досиета в кабинета си, когато баща ми влиза вътре.

"Здравей, синко! Чух, че вчера сте заловили още скитници. Нещо ново?" пита той, преди да седне срещу мен.

Оставям досиетата на масата и се облягам назад в стола си.

"Не, няма. Нито един от тях не казва и дума, дори когато са пребити до смърт, държат устата си затворена!" казвам му.

"Нещо не е наред във всичко това! А по въпроса с изчезванията не сте ли открили нищо?" Прокарвам ръка през косата си и поглеждам надолу към досиетата. През последната година изгубихме няколко души и никоя глутница не е открила никаква следа от тях.

"В момента няма нищо ново," казвам, когато се чува почукване на вратата на кабинета ми и Съливан я отваря.

Той отива право до стола до баща ми и сяда.

"Откри ли нещо?" казвам и той се обляга назад в стола си.

"Намерих пазача, който я е заловил, но никой от тях няма какво да каже за нея. Всичко се е случило толкова бързо! Когато са ги простреляли с вълче биле, те са започнали да се бият помежду си и щом са ги заловили, повечето от тях вече са били пребити!" казва той с набраздено чело и вече знам, че има и още нещо.

"И какво?" казвам, когато не продължава.

"Ами, няколко от нашите пазачи казват, че са видели белия вълк в битката!" Поглеждайки го, той изглежда толкова озадачен, колкото и аз. Белият вълк е изключително рядък и не сме имали такъв от няколкостотин години. Ето колко редки са те!

Можем да четем за тях само в книгите и всичко, което пише там, е, че всеки бял вълк има различни дарби, някои имат няколко, а други имат само една.

Преди около три години започнахме да чуваме слухове за забелязан бял вълк, но това, което ни озадачава повече, е, че има доклади от цялата страна, а не от едно конкретно място.

"Как е възможно това и къде е отишъл?" питам го.

"Никой не е видял какво се е случило с него" въздъхва той и се навежда напред.

"Възможно ли е да е техният водач?" задава той въпроса, който се върти в ума ми от известно време.

"Възможно е" просто заявявам; утре сам ще трябва да сляза долу и да започна да разпитвам всеки, който е преживял нощта.

Няколко от тях бяха в лошо състояние и може би няма да оцелеят.

"Ще излизаме довечера! Защо не се присъединиш към нас?" пита Съливан и ме поглежда.

"Нямам време!" просто му заявявам.

"Синко, мисля, че трябва! Не знаеш, може би някъде там те чака втора сродна душа и няма да я намериш тук вътре" казва баща ми, а аз го поглеждам за кратък миг.

Никога не им казах, че вече я намерих преди три години на гробището, когато току-що бях погребал първата си сродна душа.

Изгоних я от кралството си, не искам отново слаба сродна душа, а онова малко момиче пред мен беше точно като първата ми сродна душа. Предпочитам да бъда без сродна душа, отколкото отново да бъда свързан със слаба такава; никога не съм съжалявал за решението си!

"Не, нямам и не искам" просто им казвам и започвам отново да преглеждам досиетата си.

"Е, помисли си, можем просто да хапнем нещо," казва Съливан, преди да стане от стола си и да тръгне към вратата. Той я отваря и излиза, оставяйки мен и баща ми сами в кабинета.

"Синко, трябва да излезеш извън тези стени, минаха три години откакто тя почина! Време е да продължиш напред." Аз просто свивам рамене към него. Никой от тях няма да разбере, ако им разкажа за нея; предполагам, че на родителите ми ще им бъде най-трудно да разберат защо го направих.

"Добре, ще те оставя да го направиш по твоя начин," казва той и се изправя от мястото си. Кимвам му, преди той да излезе от кабинета ми.

Когато оставам сам, отварям чекмеджето си и изваждам досието от самото дъно, не съм го поглеждал от няколко години. Поставяйки го на бюрото си, го отварям. Красивите ѝ сини очи са първото нещо, което виждам, тя изглежда толкова крехка и невинна на снимката.

След като я прогоних от кралството си, научих, че тя е дъщеря на моя главен воин и са я търсили ден и нощ в продължение на почти шест месеца, преди да се откажат. Тя си е тръгнала без следа в мига, в който е стъпила извън моето кралство. Дори аз помогнах в търсенето ѝ, част от мен просто искаше да знае къде е отишла, но от нея нямаше и следа.

Затваряйки досието ѝ, го прибирам обратно в чекмеджето и угасям светлините в кабинета си, преди да изляза.

Глава 4

Гледна точка на Женевиев

Лежейки на твърдия под в килията си, нямам представа от колко време съм в безсъзнание. Спомням си как моята сродна душа клекна пред мен, а по-късно как големият едър мъж ме преметна през рамото си и ме донесе тук. Когато ме хвърли на пода, просто успях да се опитам да предпазя главата си, но това беше всичко. Тялото ми вече изпитваше огромна болка, така че ударът в пода не направи нещата по-лоши.

Започва да ми става студено. Имам само една риза на себе си и нищо друго. Това е нещото, което успях да облека, преди да се озова в битката. На първо място изобщо не трябваше да бъда там и в момента съжалявам, че отидох!

Това беше поредната глупава грешка, която направих; бях предупредена, преди да отида там, но въпреки това не можах да устоя.

Знам, че ако се върна, ще слушам за това до края на деня.

Въздъхвам и се опитвам да се претърколя на лявата си страна, всичко в тялото ми боли. Просто се надявам вълчето биле да излезе от организма ми, за да мога да се поизлекувам малко. Лежейки там, се вслушвам в обкръжението си и чувам няколко други затворници, някои изпитват болка, а други просто мълчат. Не съм сигурна колко от тях ще преживеят нощта. Опитвайки се да отворя очи, изчаквам, докато се адаптират към тъмнината; без моя вълк сетивата ми не се приспособяват толкова бързо.

Поглеждайки настрани, виждам койка и вероятно би било по-добре да лежа на нея, но нямам сили да се преместя дотам. В ъгъла на килията има кофа и предполагам, че ако някога ми се наложи да използвам тоалетната, това ще бъде тя. Опитвайки се да помръдна пръстите си, усещам, че малкият ми пръст все още е смазан, просто въздъхвам и отпускам ръката си долу. Няма смисъл да се опитвам да правя каквото и да било.

През всичките тези години избягвах дори да се доближавам до неговото кралство, само за да се озова тук заради една глупава грешка; обещах си в деня, в който бях принудена да напусна кралството му, никога да не поглеждам назад, оставяйки семейството и приятелите си.

Денят, в който ми беше наредено да напусна неговото кралство, беше моят осемнадесети рожден ден и когато избягах, бях принудена да се трансформирам сама за първи път. Така и не успях да се сбогувам със семейството и приятелите си, просто си тръгнах без дума. Имах възможността да се свържа с тях след това, но никога не го направих; част от мен иска да го направи и те ми липсват повече от всичко.

Просто знам, че ако го направех, щях да трябва да им дам обяснение, а не знам как да обясня, без да им кажа, че той е моята сродна душа. Честно казано, не искам той някога да ме намери и не можех да рискувам да попадне на следите ми. През годините бях добра в прикриването на следите си и досега не бях допускала грешка.

Не знам дали той изобщо се е опитвал да ме търси, но не смеех да поемам никакви рискове.

През годините съм мислила да го отхвърля, но вече знам, че той няма да се съгласи, тъй като аз съм неговата втора сродна душа, това вероятно ще го отслаби до степен да умре, а ако ме намери, със сигурност бих била заключена в килия до края на живота си.

Въздъхвам и се опитвам да свия краката си към гърдите си, просто се нуждая вълчето биле да излезе от организма ми и ще имам добър шанс да избягам от това място!

Преди той да разбере, че съм тук, в неговата килия. Тръпка преминава по тялото ми само при мисълта какво ще направи, ако ме намери тук.

Чувайки как вратата към килиите се отваря и няколко мъже слизат по стълбите с тежки стъпки, мога само да гадая, че са тук, за да проверят затворниците.

Претъркулвайки се бавно обратно по гръб, затварям очи и се опитвам да изравня дишането си, надявайки се, че просто ще надникнат вътре и ще ме оставят на мира.

Чувам ги как се приближават и минават през всяка килия, спират зад моята и отварят вратата.

Един от тях влиза вътре и спира до тялото ми на пода! Усещайки как човекът започва да рита крака ми, аз просто лежа там и запазвам дъха и сърцето си спокойни. Не съм уплашена от тях и само след още няколко часа се надявам да се излекувам.

"Още е жива!" казва гласът до мен и вътре влизат още един чифт крака.

"Аларик е прав! Има нещо различно в нея, тя няма никаква миризма" чувайки ги и двамата да обсъждат аромата ми, трябва да се въздържам да не помръдна и мускул, като в същото време се ужасявам от гнева му, ако ме разкрие.

"Нека изчакаме няколко часа, той искаше да види дали ще преживее нощта!" казва единият на другия, преди да започнат да излизат обратно от килията ми. Чувайки ги да затварят вратата и да я заключват, поемам дълбоко въздух и отварям очите си отново.

Това ще бъде дълга нощ тук долу, просто в тревожно очакване да се излекувам, преди Аларик да слезе долу и да ме намери.

Чувам мъжете да се разхождат около всяка килия и ги чувам да казват, че поне двама затворници са мъртви. Не съм изненадана от количеството вълче биле, което са ни дали, и предполагам, че всеки е бил разпитван по подобен начин на мен.

Чувствам се изтощена и знам, че ако поспя малко, това ще ми помогне да се излекувам; утре ще ми трябват всички сили, ако искам да имам някакъв шанс да избягам от това място.

Глава 5

Гледна точка на Женевиев

Събуждам се по време, което предполагам е рано сутринта, от отварянето на горната врата и няколко тежки стъпки, слизащи по стълбите.

Опитвайки се да помръдна премазаното си тяло, се чувствам малко по-добре, но далеч от излекувана; ако имах още половин ден, знам, че това би бил моят шанс да избягам.

Нямам този късмет, когато един пазач спира пред вратата ми и завърта ключа. Чувайки го как отваря вратата и подушва силно въздуха, усещам как страх пропълзява по гръбнака ми.

По дяволите! Обзалагам се, че ароматът ми се връща.

"Мадокс, по-добре ела тук!" казва пазачът и сега знам, че времето ми е на път да изтече.

"Какъв е проблемът?" чува се дълбок глас и го разпознавам като мъжа, който ме разпитваше вчера.

Чувам го да подушва въздуха, преди да влезе вътре и да надвисне над тялото ми. Не смея да отворя очи, когато усещам как сграбчва ризата ми и ме вдига. Изправяйки ме рязко на крака!

"Откъде си, по дяволите!" чува се гласът му и аз рязко отварям очи, за да се взирам в ядосаното му лице. Той държи здрава хватка върху ризата ми, само за да се вдигне тя над задника ми, оставяйки голото ми тяло на показ, за да го видят.

Опитвам се да успокоя лудо биещото си сърце. Той е голям и едър мъж! Изглеждам като дете до него.

"Отговори ми или ще трябва да го изтръгна от теб насила," казва той, а аз държа устата си затворена. Юмрукът му се стоварва върху лицето ми и ме удря силно.

Главата ми пада настрани и усещам как е счупил носа ми, кръвта започва да се стича.

"Ще ти дам още един шанс, преди да започна да чупя краката ти!" Все още не му давам никакъв отговор, няма начин да издам това, за което се боря от години.

"Дай ми спринцовката!" чувам го да казва на другия пазач, преди той бързо да излезе от килията. Знам, че времето ми изтече и всичко, което мога да направя, е да се боря за това, което е останало от мен.

Чувайки пазача да се връща, се опитвам да събера всички сили, които имам.

Когато влиза в килията и се кани да предаде спринцовката на мъжа на име Мадокс, аз бързо изстрелвам ръката си нагоре, изтръгвам я от него и я забивам във врата на Мадокс. Печелейки си яростно ръмжене, преди той да ме пусне на земята и да издърпа спринцовката от врата си.

Изправяйки се непохватно на крака, правя няколко крачки назад и държа очите си приковани в него.

Виждайки как гърдите му се повдигат и спускат, знам, че е разярен!

"Доведете Аларик тук веднага!" излайва той към другия пазач, който се втурва навън от килията, оставяйки ме сама с този разярен мъж.

Поглеждайки към него, виждам колко е ядосан и всичко, което иска, е да ме убие.

Може би това е най-лесният начин да си отида, съмнявам се, че Аларик ще бъде по-мил, когато разбере.

"Ще съжаляваш, че направи това!" казва той, преди да се нахвърли върху мен.

Отдръпвайки се встрани, той успява да сграбчи ризата ми, а аз се завъртам, за да се изправя с лице към него.

Изкарвам ноктите си и го одрасквам по гърдите.

Това само го разгневява още повече, когато виждам как от раната сочи кръв.

Той разкъсва ризата от тялото ми, преди юмрукът му да се вдигне и да ме удари в главата; падайки назад, главата ми се удря в пода с глух звук и виждам черни петна пред очите си.

Ушите ми започват да пищят и не мога да се фокусирам върху обкръжението си!

Точно тогава усещам как стъпва върху крака ми, преди ръцете му да се спуснат и да счупят и двата ми крака.

Изкрещявам от болка и усещам как ме рита в стомаха.

"Казах ти! Ще съжаляваш за това. Сега ми кажи откъде идваш и може би ще прекратя живота ти бързо!" казва той, а аз просто се опитвам да дишам през болката.

Чудя се какво ще каже, щом разбере, че е пребил сродната душа на Аларик.

"Оттук!" казвам и изплювам малко кръв на пода, докато държа ръцете си обвити около стомаха си. Това е единственият отговор, който ще получи от мен.

"Опитваш се да бъдеш забавна, а!" казва той, докато ме рита в гърба, и чувам как гръбнакът ми се чупи.

Изкрещявайки болката, ми отнема момент да се върна към обкръжението си.

Тялото ми не може да се излекува и усещам как става все по-трудно и по-трудно да дишам.

Може би е дошло моето време, не мога да понеса повече!

Просто лежа там на пода, неспособна изобщо да помръдна тялото си. Взирайки се нагоре в тавана, усещам как тялото ми бавно се изключва.

Започвам да изкашлям кръв, когато няколко тежки стъпки слизат надолу към нас.

В момента вече не ми пука, така или иначе съм почти мъртва.

Няма нужда да го чувам, когато ароматът му удря носа ми! Мъжете спират до вратата на килията ми и го чувам да поема дълбоко въздух.

Бавно обръщайки главата си настрани, съм посрещната от великолепното му лице.

"Радвам се да се срещнем отново, Сродна душо!" казвам и чувам как няколко души в стаята ахват.

Не свалям очи от него и виждам шок, изписан по цялото му лице.

"Ако си дошъл да ме видиш как поемам последния си дъх, няма да те разочаровам!" казвам, докато започвам да изкашлям кръв. Знам, че това е!

Времето ми изтече.

Обръщайки глава, поглеждам нагоре към тавана! Не искам неговото лице да е последното нещо, което ще видя, преди да си отида!

Дъхът ми хрипти в тялото ми и започва да става наистина трудно да дишам, преди всичко да потъне в мрак.